Правен анализ на адвокат Мартин Костов

Докато реалният свят на децата ни е строго регулиран с цел тяхната безопасност, дигиталното пространство остава непредвидима и опасна зона, в която непълнолетните са оставени без адекватна защита. За спешната нужда от цялостна законова рамка у нас с цел спасяване на детската психика и здраве от капаните на неограничения интернет достъп предупреждава в своя правен анализ адвокат Мартин Костов.  На фона на зачестяващите случаи на кибертормоз, дълбока деконцентрация в училище и феномена на „допаминовия глад“, анализът поставя началото на широк обществен и институционален дебат. Ето и неговият правен анализ:

Въпросът за телефоните в училище и за достъпа на децата до социалните мрежи вече не е дребна педагогическа тема, а обществен проблем, който изисква ясни правила.

Проблемът вече не е в бъдещето

В България все още говорим за телефоните и социалните мрежи така, сякаш става дума за личен избор на всяко семейство или за вътрешен ред на всяко училище. Това е удобно обяснение, но вече не е достатъчно. Децата не влизат в интернет като равни участници на пазара на внимание. Те попадат в среда, изградена така, че да ги задържа възможно най-дълго, да ги връща отново и отново и да превръща всяка свободна минута в повод за ново отваряне на приложението.

У нас няма практически работеща възрастова граница за достъп до социалните мрежи. Има текстове, има общи принципи, има декларации за защита на децата, но в ежедневието регистрацията на едно дете в платформа продължава да зависи най-често от това каква дата на раждане ще въведе само. Няма реална проверка, няма последователен контрол и няма усещане, че платформите носят истинска отговорност за това кой използва услугите им.

Същото се вижда и в училище. Законът забранява използването на мобилни телефони по време на учебните часове, но това не решава проблема. Най-рисковите ситуации често не се случват в самия час, а в междучасията, в двора, в коридорите, в груповите чатове, в снимките, които се правят без съгласие, и в клиповете, които след това започват да живеят собствен живот онлайн.

Така се получава парадокс: училището е място, в което държавата организира почти всичко – учебни програми, правила за оценяване, присъствия, отсъствия, санкции, подкрепа, безопасност. Но когато става дума за устройството, чрез което в училището влиза цялата социална мрежа, правилата остават колебливи, частични и различни от училище до училище.

Какво вече правят другите държави

Международният опит показва, че темата вече е излязла от полето на пожеланията. Различните държави избират различни решения, но общата посока е ясна: детето не може да бъде оставено само срещу индустрия, която печели от неговото внимание.

Австралия избра най-твърдия модел. Законодателството там предвижда минимална възраст за достъп до определени социални мрежи и поставя тежестта върху платформите, а не върху детето или родителя. Важното в този подход е не само самата възрастова граница, а принципът, че родителското съгласие не може да обезсили защитата. Държавата казва: има рискове, при които обществото трябва да постави граница.

Франция подходи от другата страна – от телефона в училище. Там забраната не е сведена само до учебния час, а обхваща учебната среда като цяло. Идеята е проста: ако искаме училището да бъде пространство за концентрация, общуване и учене, не можем да оставим най-силния конкурент на вниманието постоянно включен в джоба на всяко дете.

Френският пример показва и нещо много практично. Забраната не може да бъде само изречение в закона. Тя има нужда от организация – къде се оставят устройствата, кой отговаря за тях, какви са изключенията, какво се прави при здравословна нужда, при спешност или при учебна задача. Когато държавата въвежда правило, тя трябва да осигури и условия то да бъде приложимо.

Швеция е важна с друг урок. След години на силна дигитализация на образованието страната започна да преосмисля ролята на екраните в ранното обучение. Изводът е особено ценен, защото идва не от страх от технологиите, а от опит с тях. Достъпът до устройство не е равен на достъп до знание. 

На европейско равнище също се оформя нова рамка. Актът за цифровите услуги вече задължава големите онлайн платформи да предприемат мерки за защита на непълнолетните. Европейските институции работят и върху решения за проверка на възрастта, които да не изискват ненужно разкриване на лични данни. Посоката е ясна: свободният достъп на децата до всяка цифрова услуга вече не се приема като естествено положение, а като въпрос на регулиране.

Къде е България днес

България не започва от нулата. Конституцията поставя децата под закрилата на държавата и обществото. Законът за закрила на детето говори за защита от информация и материали, които могат да увредят развитието на детето. Семейният кодекс поставя върху родителите отговорност за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на децата. Тези принципи звучат силно, но проблемът е, че не са превърнати в достатъчно ясни правила за дигиталната среда.

Най-видимата слабост е в училищната уредба. Забраната за използване на мобилни телефони по време на учебните часове е остаряла като формулировка и недостатъчна като обхват. Днес детето не носи просто телефон. То може да носи смарт часовник, таблет, устройство за комуникация, слушалки, камера, достъп до групов чат и възможност за незабавно разпространение на снимка или видео. Законът трябва да говори за мобилни устройства за комуникация, а не само за телефони.

Още по-важно е, че правилото трябва да обхваща учебния ден, а не само учебния час. В противен случай в самия час ще има относителен ред, а в междучасието ще се отваря пространство за същия риск, срещу който уж се борим – снимане без съгласие, унизителни клипове, онлайн подигравки, натиск в групови чатове, достъп до съдържание, което не е подходящо за възрастта.

По отношение на социалните мрежи положението е още по-ясно: формалната възрастова граница не е достатъчна, когато няма механизъм за проверка. Да оставиш детето само да декларира възрастта си е почти същото като да оставиш входа без врата, но да сложиш табела „забранено за деца“. Табелата може да изглежда добре в нормативния текст, но не пази никого.

Практиката на училищата също показва липсата на национален стандарт. Някои училища имат по-строги правила, други по-гъвкави, трети разчитат на учителите да се справят според случая. Така защитата на детето зависи от конкретното училище, от директора, от класния ръководител и от това дали една общност вече е преживяла тежък инцидент. Това не е стабилна политика, а управление след пожар.

Телефонът в училище не е просто вещ

Когато говорим за телефоните в училище, често спорът се представя като битов: къде да стоят устройствата, дали учителят има право да ги вземе, как родителят ще се свърже с детето, какво става при спешност. Това са важни въпроси, но те не изчерпват проблема.

Телефонът не е само предмет в чантата. Той е вход към социалната мрежа, към камерата, към груповия чат, към публичността, към алгоритъма. С него едно междучасие може да се превърне в онлайн унижение. С него един конфликт между две деца може да стане клип, който гледат стотици. С него една обида може да продължи и след края на учебния ден, у дома, вечер, през уикенда, без реална почивка за детето, което е мишена.

Точно затова темата не е война срещу телефоните. Тя е въпрос за това какво трябва да бъде училището. Ако училището е място за учене, общуване и възпитание, то трябва да има право да създаде среда, в която вниманието на детето не е постоянно отвличано, а достойнството му не зависи от това кой какво е заснел и качил.

Учителят не може да се конкурира с глобална индустрия, създадена да задържа вниманието. Родителят също не може сам да носи цялата тежест. Да кажем „родителите да си възпитават децата“ звучи убедително само на пръв поглед. Родителската отговорност е първа, но не е единствена. Държавата отдавна регулира алкохола, тютюна, хазарта и други рискови среди именно защото детето има нужда от външна защита. Дигиталната среда вече трябва да бъде мислена по същия начин – не като забрана за живот, а като правила за безопасност.

Какви правила са нужни

Първо, България има нужда от ясна национална забрана за използване на мобилни устройства за комуникация в училище, която да обхваща не само учебните часове, а целия учебен ден и територията на учебното заведение. Забраната трябва да бъде технологично неутрална, за да включва не само телефоните, а и всички устройства, чрез които детето може да комуникира, снима, записва или влиза в онлайн среда.

Второ, изключенията трябва да бъдат ясни и ограничени. Устройство може да се използва за конкретна учебна задача, когато учителят изрично го разреши. Може да има изключение при здравословна нужда, при специални образователни потребности или при спешна ситуация. Но изключението не трябва да поглъща правилото. Ако всяко училище започне да тълкува свободно кога телефонът е „нужен“, скоро забраната ще остане само на хартия.

Трето, държавата трябва да осигури условия за прилагане. Не може да се приеме национална забрана и после всяко училище да бъде оставено само да измисля къде да съхранява устройствата. Нужни са шкафчета, заключващи се кутии, торбички или друг практически механизъм. Това струва пари, но липсата на организация също струва – с разсеяност, конфликти, кибертормоз и неравни условия между училищата.

Четвърто, достъпът до социални мрежи трябва да бъде обвързан с реална проверка на възрастта. Отговорността не може да бъде прехвърлена върху детето. Няма логика 11-годишно дете да носи практическата тежест да се самоконтролира в среда, която е проектирана така, че да го задържи. Платформите имат техническия капацитет, икономическия интерес и затова трябва да носят и отговорността.

Пето, контролът върху платформите трябва да бъде реален. Ако санкцията е символична, тя ще бъде приета като разход за дейността. При компании с глобален оборот ефективната санкция трябва да бъде достатъчно сериозна, за да има превантивен смисъл. Иначе държавата само ще имитира загриженост, а децата ще продължат да бъдат оставени в същата среда.

Шесто, училищата трябва да имат единен национален стандарт. Той може да оставя място за организационни решения според сградата, възрастта на учениците и конкретната общност, но основното съдържание трябва да бъде общо за всички. Детето не трябва да получава по-слаба защита само защото учи в училище, което няма ресурс, смелост или опит да въведе по-смислени правила.

Седмо, ограниченията трябва да бъдат съчетани с образование. Не е достатъчно да вземем телефона за няколко часа. Детето трябва да разбира как работят платформите, защо определено съдържание се показва отново и отново, какво е дезинформация, какво е кибертормоз, как се пази личното пространство и защо вниманието му има цена. Дигиталната грамотност не трябва да бъде курс по натискане на бутони, а обучение по самозащита в съвременната среда.

Това не е спор „за“ или „против“ технологиите

Най-лесната грешка е този разговор да бъде представен като сблъсък между модерни и старомодни хора. Така темата се обезсмисля. Въпросът не е дали децата ще живеят с технологии. Разбира се, че ще живеят. Въпросът е дали обществото ще им помогне да пораснат в тази среда, или ще ги остави да се научат сами, след като вече са платили цената.

Технологиите могат да помагат. Те дават достъп до знания, до общуване, до творчество, до възможности, които предишни поколения не са имали. Но точно защото са толкова силни, не можем да ги третираме като неутрална играчка. Една платформа не е просто прозорец към света. Тя е бизнес модел. А когато бизнес моделът печели от вниманието на детето, детето не трябва да бъде оставяно без правила.

Смислената регулация не отнема детството. Тя го пази. Тя казва, че има време за учене, време за игра, време за разговор, време за почивка и време, в което детето не трябва да бъде постоянно достъпно, оценявано, сравнявано и подтиквано да реагира. Възрастните често не издържаме на този натиск. Няма причина да се преструваме, че децата могат да го понесат по-лесно.

Цифровият тротоар трябва да има светофари

Когато детето пресича улица, не му казваме просто „внимавай“. Ние изграждаме среда – светофари, пешеходни пътеки, знаци, ограничения на скоростта, правила около училищата. Не разчитаме само на добрата воля на шофьорите и не казваме, че всичко е работа на родителя. Приемаме, че детето има нужда от защита, защото рискът е реален.

В дигиталната среда все още не сме направили същото. Пуснали сме децата на цифровия тротоар без достатъчно светофари, без ясни пешеходни пътеки и без ограничение на скоростта на съдържанието, което ги преследва. После се учудваме, когато настъпят инциденти.

България вече има достатъчно основания да действа. Има международен опит. Има европейска рамка. Има училища, които сами се опитват да въведат ред. Има родители, които усещат проблема, но често не знаят как да се справят. Има учители, които всеки ден виждат как вниманието на децата се разпада между учебника и екрана.

Липсва не знание, а решение. Ако искаме училището да остане място за образование, а детството – време за развитие, а не само за консумация на съдържание, този разговор вече не може да се отлага. Телефонът в училище и достъпът на децата до социалните мрежи не са странична тема. Те са един от големите въпроси за това какво общество искаме да бъдем.

Снимка: Личен архив