От светлината на Моцарт до романтичната бездна на Шопен в рецитала на 7 септември в София
В предстоящия си клавирен рецитал на 7 септември в камерна зала България младият виртуоз Никола Богомилов ще представи програма, която проследява един необикновен път – от свободата на фантазията и съвършенството на класическата форма при Моцарт до драматичната самотна изповед и романтизма на Шопен.
Волфганг Амадеус Моцарт
Фантазия в ре минор, K.397
Соната №5 в сол мажор, K.283
10 вариации в сол мажор, K.455 върху „Unser dummer Pöbel meint“
Соната №14 в до минор, K.457
Кулминацията на вечерта е една от най-великите и трудни творби в романтичната клавирна литература: Фредерик Шопен Балада №4 във фа минор, Op.52
Музика, която започва като разказ, превръща се в изповед и завършва като стихия. От Моцарт към Шопен. От светлината към драмата. От съвършенството на формата към свободата на изповедта.
Името на младия пианист Никола Богомилов (род. 2003 г.) отдавна е синоним на ярък талант и безупречна клавирна техника. Възпитаник на проф. д-р Александър Василенко в Софийското музикално училище, Никола прави изключителен скок в международната кариера, като още като ученик е приет в престижния Universität Mozarteum Salzburg.
Лауреат на десетки престижни конкурси – сред които Абсолютна първа награда от конкурса „Mozart“ във Фраскати (Рим) и първи места в Милано, Пловдив и Хелзинки – той вече е завоювал признанието на европейската критика с изявите си във Вадуц, Залцбург и Фолиньо. Усъвършенствал уменията си в майсторските класове на колоси като Катаржина Попова-Зидрон, Павлина Доковска и Людмил Ангелов, днес Никола е стипендиант на Международната музикална академия в Лихтенщайн.
На 7 септември софийската публика ще има привилегията да се докосне до неговия прочит на Моцарт и Шопен в Камерна зала „България“. Разговаряме с Никола Богомилов за предизвикателството да се завърнеш на родна сцена, за духа на Залцбург и за архитектурата на музиката.
Никола, програмата на рецитала Ви е силно контрастна – от кристалния класицизъм на Моцарт до бурния романтизъм на Шопен. Каква според Вас е връзката между тях?
Никола Богомилов:
На пръв поглед Моцарт и Шопен принадлежат на два различни свята, но за мен връзката между тях е много по-дълбока от историческата дистанция, която ги разделя.
В Моцарт има съвършенство на формата, прозрачност и онази особена лекота, която понякога създава измамното впечатление за простота. Но зад тази яснота има огромен емоционален диапазон – хумор, меланхолия, драматизъм и дори трагичност. При Шопен този вътрешен свят се освобождава от класическата рамка и се превръща в изповед. Програмата не е замислена като сблъсък между двама композитори, а един път – от свободата на фантазията и съвършенството на класическата форма, през вариацията и драмата, до огромното романтично пространство на Четвъртата балада. В известен смисъл всичко, което срещаме при Моцарт – свободата, формата, преобразяването на музикалната идея, драматичният конфликт – се появява отново при Шопен, но вече на друг език и в друга епоха.
В рецитала включвате Вариациите на Моцарт „Unser dummer Pöbel meint“ („Нашият глупав народ си мисли…“). Това е творба с доста любопитно и иронично заглавие. Какво е усещането да се свири този по-различен, закачлив Моцарт? И връзката му с нашето съвремие?
Никола Богомилов:
Тук бих направил едно уточнение – това всъщност не е заглавие, дадено от Моцарт. Това са началните думи на арията на Календер от операта на Глук La rencontre imprévue (“Неочаквана среща”), върху чиято мелодия Моцарт създава вариациите. Затова предпочитам да съм по-предпазлив с прекалено буквалните паралели със съвремието.
Духът на произведението определено е жив, остроумен и театрален. Особено интересно е, че зад него стои Моцарт не само като композитор, а и като блестящ импровизатор. Той първоначално импровизира вариации върху тази тема пред публика, а по-късно ги оформя като произведението, което познаваме.
За пианиста това е прекрасна игра на въображението. Една сравнително проста тема непрекъснато сменя характера си – сякаш един актьор излиза на сцената отново и отново, но всеки път в различен образ.
А ако търсим връзка със съвремието, бих я видял именно там – в способността да погледнеш към една позната идея от различни страни. Светът непрекъснато се променя, но човешката ирония, любопитството, играта и способността да преобразяваме познатото остават.
Соната №14 в до минор (K.457) на Моцарт се смята за много мрачна и драматична, предвещаваща духа на Бетовен. Търсен акцент ли е този драматизъм?
Никола Богомилов:
Да, абсолютно. Именно тази соната променя драматургията на целия рецитал. Дотогава сме видели различни лица на Моцарт – интроверната болка на Фантазията, светлината и яснотата на Сонатата в сол мажор, остроумието и преобразяването във Вариациите. С до минорната соната внезапно се отваря една много по-тъмна врата.
Тук има напрежение, контрасти, почти сурови моменти, но между тях се появява и невероятната красота на Adagio. Именно този сблъсък ме привлича. Често се говори за близостта на тази соната до бъдещия огнено-темпераментен стил на Бетовен и тя действително може да ни накара да мислим в тази посока. За мен по-важното е друго, а именно, че драмата в тази соната открива още една неочаквана страна в необятното мистично явление, наречено Моцарт. В програмата тази соната е и своеобразният мост към Шопен. След нея появата на Четвъртата балада вече не е скок към друга епоха, а естествено продължение към един още по-драматичен, но и по-фин свят.
За финал сте избрали Балада №4 във фа минор от Шопен – произведение, което много пианисти наричат „върха на клавирния романтизъм“ и изключително изпитание. Кое е по-голямото предизвикателство в нея – техническата сложност или емоционалната зрялост, която изисква?
Никола Богомилов:
Без съмнение техническите изисквания са сериозни, особено във финалната кода. Но според мен истинската трудност на Четвъртата балада започва там, където свършва техническата трудност. Баладата започва почти като разказ. Темата изглежда естествена и непосредствена, но всеки път, когато се завърне, тя вече е променена от всичко, което се е случило междувременно. Аз я усещам така, сякаш един и същ човек се връща след различни преживявания. Разпознаваш го, но той вече не е същият.
И ако при вариациите на Моцарт, става дума за театър и условност, от тук много ясно виждаме сложните чувства на човек от плът и кръв. Човек с изключително тежка и трагична съдба.
Ако пианистът мисли единствено за красивия звук, за отделните кулминации или за виртуозността, произведението може да се разпадне. Най-сложната задача на изпълнителя в случая е изгради и задържи до края тази сложна и крехка музикална архитектура.
Има един момент непосредствено преди финалната кода, който за мен е сред най-силните в цялото произведение. След огромното натрупване музиката сякаш спира и настъпва почти нереална тишина. И едва след нея идва финалът.
Тогава виртуозността се явява като неизбежен резултат от всичко преживяно преди това.
Концертът е част от платформата „Студио на младия музикант“ в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици“. Какво означава за един млад артист да бъде част от форум с такава дългогодишна история?
Никола Богомилов:
Преди всичко е чест, но и отговорност. За един млад музикант е много важно да има възможност не просто да излезе на сцена, а да бъде поставен в контекста на фестивал с история, традиция и публика, която познава и обича класическата музика.
Името „Студио на младия музикант“ ми харесва много, защото предполага развитие. Младият артист по необходимост все още търси, променя се, открива собствения си стил. Срещата с публиката е част от това израстване.
Да бъдеш част от „Софийски музикални седмици“ за мен означава и да почувстваш, че младото поколение музиканти не стои извън традицията, а влиза в разговор с нея, с цел някой ден да я продължи.
Камерна зала „България“ има много специфична, интимна акустика, където публиката е изключително близо до изпълнителя – плюс или минус е това за музиканта?
Никола Богомилов:
И двете – но точно затова е толкова интересно.
В камерната зала дистанцията между изпълнителя и слушателя почти изчезва. Най-малкият нюанс достига до публиката – но достига и всяка неточност, всяко колебание, всяка загуба на концентрация.
Тази програма е идеална за камерна обстановка. И Фантазията на Моцарт, и бавните части, и особено началото на Четвъртата балада съдържат моменти, които, в стремежа си да достигнеш и най-далечните слушатели в една голяма зала, могат да прозвучат съвсем различно на слушателите отпред и често това не е добре.
Когато слушателят е толкова близо, можеш да свириш по начин, по който всеки слушател да почувства, че свириш специално и само за него.
Свирите на сцената на зала “България”. Какво е усещането Ви към това историческо за българската музика място?
Никола Богомилов: Няма как да не изпитваш респект.
Зала „България“ не е просто концертно пространство. Тя носи музикална памет. На тази сцена са заставали поколения големи български и световни музиканти и когато един млад изпълнител излезе там, той неизбежно усеща тази история. Но в момента, в който започне концертът, залата трябва да престане да бъде символ и да се превърне в място за непосредствена среща между музиканта, произведението и публиката.
Как започна Вашето приятелство с пианото? Имаше ли конкретен момент или произведение, което Ви накара да разберете, че това ще бъде Вашата професия и съдба?
Никола Богомилов: Не съм сигурен, че при мен е имало един-единствен момент, в който съм си казал: „От днес това е моята съдба“. По-скоро пианото постепенно престана да бъде нещо, което правя, и се превърна в част от мен. Когато си дете, първо откриваш инструмента почти като игра. След това идват произведенията, които те карат да разбереш, че зад клавишите съществува огромен свят. А в един момент осъзнаваш, че вече не можеш да си представиш живота си без необходимостта постоянно да се връщаш към този свят.
Колко часа на ден прекарва Никола Богомилов пред клавишите в седмиците преди толкова мащабен рецитал? Как се поддържа концентрация за толкова часове сложна програма наизуст?
Никола Богомилов: Часовете сами по себе си не са най-точният измерител на работата. Има момент, след който механичното стоене пред инструмента може да стане не само непродуктивно, но и вредно. Пълноценната концентрирана работа е нещото, което дава резултат и нейното конкретно времетраене зависи от много фактори. Работата върху подобна програма има различни етапи – техническа работа, изграждане на формата, работа върху звука, отделни трудни места, но и изпълнение на цялата програма без прекъсване, защото концертната концентрация също трябва да се тренира. Трябва да познаваш хармонията, структурата, гласовете, логиката на произведението. Колкото по-дълбоко разбираш музиката, толкова по-сигурна става паметта.
Много важна част от подготовката се случва далеч от инструмента. Понякога човек продължава да работи върху произведението, дори когато не свири – когато го мисли , чува го вътрешно или просто слуша негов запис.
Какво Ви вдъхновява извън музиката?
Никола Богомилов: Музиката е дух в чист вид, но тя е свързана с всички други изкуства и с живота. Литературата, киното, живописта, природата, пътуванията, разговорите с хора – понякога нещо, което на пръв поглед няма никаква връзка с пианото, променя начина, по който разбираш музиката.
Имате ли свой личен ритуал в деня на концерта или броени минути преди да излезете пред публиката?
Никола Богомилов: По-скоро се опитвам да избягвам ритуалите, от които можеш да станеш зависим. В деня на концерта за мен е важно да има спокойствие. Не се опитвам в последния момент да „поправям“ каквото и да е. Работата вече трябва да е свършена. Излизам на сцената и мисля само за музиката.
Живеем в динамично време на социални мрежи, бързо съдържание и дигитални технологии. Как класическата музика може да намери път към младите хора днес?
Никола Богомилов: Не мисля, че класическата музика трябва да се опитва да прилича на социалните мрежи, за да оцелее.
Тя ни предлага точно онова, което съвременният свят все по-рядко ни предлага – време.
Днес сме свикнали за няколко секунди да решаваме дали нещо ни интересува и веднага да “скролнем” към следващото. Една соната или една балада изисква обратното – да останеш, да слушаш, да позволиш на нещо да се развие. И според мен именно това може да привлече още слушатели. Не трябва да им казваме, че класическата музика е „важна“ и затова са длъжни да я слушат. Трябва просто да им дадем възможност да я преживеят. Социалните мрежи могат да бъдат прекрасна врата към нея, но това е само вратата. Истинската среща настъпва, когато човек седне в залата, светлините угаснат и на сцената останат само музикантът и музиката.
Ако трябва да поканите на концерта човек, който никога не е стъпвал в зала „България“ и не познава класиката, какво бихте му обещали, че ще изпита на 7 септември?
Никола Богомилов: Музиката е най-универсалният и най-мистичният език, който е даден на хората по целия свят, за да ги свързва. Бих му обещал, че ще му предложа моята най-искрена обич към музиката и се надявам, че с нея ще събудя в него спонтанни чувства. Усещането, че неочаквано е открил нещо много лично и важно за себе си от контакта с музиката.
Какви са творческите върхове, които си мечтаете да изкачите в следващите години?
Никола Богомилов: Разбира се, всеки млад музикант има сцени, произведения и срещи с големи музиканти, за които мечтае. И аз имам своите цели и мечти. Но понякога най-големият връх е нещо по-просто: произведение, към което си се връщал години наред и един ден внезапно разбираш нещо в него, което преди не си бил способен да разбереш.
Искам да разширявам репертоара си, да концертирам на големи сцени, да продължа да уча и да се развивам.
Но най-много искам да запазя завинаги силната си връзка с музиката, да остане вечно млад моя страстен интерес и творчески ентусиазъм и един ден да имам голяма кариера на изпълнител и собствено музикално творчество.
Едно интервю на Патриция Кирилова